събота, 19 декември 2015 г.

Обичам...

Има болести които не се приемат като диагноза,
а като присъда...
Когато ме попитат какво ми има,отговарям: Проблем с кръвта.
- Аха, левкемия...
Да, така се нарича.
Това е нещо което хвърля всички: мен, роднини, приятели, познати във вихъра на емоциите.
Ще плачем, ще се прегръщаме, ще се смеем...
Помнете: има присъди който се обжалват, намаляват за добро поведение, някога може и амнистия да хване човек.
Положителните мисли поддържат вярата, връщането на стари спомени захранват любовта, а сълзите задържат надеждата...Обичам ви...

събота, 12 декември 2015 г.

Подробности около Началото

Малко трудно е да опиша подробностите, защото ме избива на смях и на яд.
Когато дойде специалиста да ме консултира се получи нещо дето ми е мъгла и сега.
Лежа си аз в леглото и броя капките в система, идва докторката и ми заявява: Вие младите /още минавам за такава  нямате отговорност. В коя болница се лекува? Знаеш ли колко нови клетки имаш? Знаеш ли, че имаш проблеми с кръвта? Как ще я борим тая левкемия?
Гледам тъпо и дори не мислех в този момент. Освен красивата окраска и умората от стоте кила нищо ми няма. Как да се обадя и да кажа на близките какво говори тая жена? Та това е гадна болест, я да ми кажат за някой познат още жив ще го оплача.
Обясниха ми, че ще дойде линейка да ме вземе. Персонала от АГ ме гледат тъжно и ми пожелават сила и кураж, а на мен ми е толковааа уморено. Слизаме да чакаме и санитарката се оглежда, прошепва ми: Чакаме още един пациент дето не е добре.
Постояхме и питам:– Кога ще тоя дойде тоя пациент?
– Ох. Това е едно младо момиче дето има левкемия.
– А, аз съм. Да тръгваме.
Тя ме гледа, гледа и пита:– Сигурна ли си?
Започна нещо да ме човърка. Какво очакват тия хора? Защо трябва да съм на легло?
Суетенето на сестрите и пункцията също не дадоха отговор на въпроса ми: Защо ме гледат така?
Явно кръвната картина и другите резултати са изяснили положението на запознатите, но на мен човека дето не различава Аналгин и Аспирин не ми говори нищо.
Как да обясниш на хората които милеят за теб, че положението не е страшно.
Нищо не те боли, не си губил съзнание, нито пък килограми, малко апетита изчезва,ама като ме мързи да дъвча. Умора, това е.
Страхът в гласа на хората беше този които ме притесняваше.
От какво ги страх?
Позната вече докторка беше коментирала моето поведение: Цял ден е на компютъра и се смее.
Така е. Усмихвах се и се шегувах. Не можеше Страхът да превземе душите на близките ми при положение, че при мен нещата са добре.
Диагноза е ясна. Лечението също. С Божията помощ ще се справим.
Но тя така успя да наплаши близките ми, че никой не ми вярваше как съм.
С вяра тръгнах към Пловдив където щеше да е същинското лечение.

петък, 11 декември 2015 г.

Началото

Понеделник.
Пред кабинета на доктора /гинеколога/ само бременни жени за консултации.
Викам си: Айде и една баба да видите.
Да, ама не. Защо всички така решавате - възмущава се доктора. Възрастта не е определена летва и ох...критическа.
Когато видя петната веднага ми назначи кръвни изследвания.
След час когато влязох в кабинета погледа му подсказваше нещо. Беше ми подготвил документи.
Съвета беше: Приготвяш се и отиваш в която прецениш университетска болница.
Днес, още сега. Няма да губиш време.
Каза, че показателите не са добри, подчерта ги и с червен химикал, и с думите: Не просто са лошо, ами са много лоши.
Така в 17.00 часа постъпих в АГ Ст.Загора. Направиха ми всички необходими изследвания.
Когато дойде нощната смяна дойдоха да говорят с мен, че има нещо, но не е гинекологично и във вторник ще мина през още кабинети.
Нямаше кабинет и специалист през който не минах, диагнозата ,,Ангина" отпадна.
Пак късната смяна ми обясни, че на сутринта в сряда ще ми вземат по-голямо количество кръв /да не се страхувам/ и ще дойде специалист на място за консултация. Лекарката изказа съжалението, че са ми загубили два дни.
В сряда към 11.00 дойде специалиста...с него и диагноза ,,Левкемия".
Така бях прехвърлена към Хематология.
За отрицателно време бяха направени изследвания и пункция на костен мозък.
А сега...това последното звучи ужасно, това се случва само по филмите...
Е, случи се и на мен. Не е най-приятно изживяване, но опитната ръка да докторката доста облекчиха неща. Мина и замина, но усещането за сблъсък с огромен метеорит остана още няколко дни, и звукът от това как иглата минава през кожата и ребрата....ужас.
Ужас, така е за човек не пил лекарства, не лежал в болница, посещението при зъболекар го е докарвало до криза.
Така започна всичко:
Последва стабилизиране на показателите и превеждане в Хематология Пловдив за лечение.



Неориентираност

И сега се питам къде е Началото.
Как не си дадох сметка, че се случва нещо което е важно.
За толкова години си познавам тялото, защо не разбрах сигналите?
Сега вече знам, че е нямало как да бъде иначе.
Не търсете съвпадения и припознаване, всичко при всеки е Индивидуално.
Когато се ударя все посинявах, затова и не обърнах внимание когато синините станаха по-големи и ярко оцветени. По простата причина, че на работа имаше някой размествания и аз всеки ден се бутах в нещо. Виках си: Ей, защо не внимаваш. Още едното не минало ти пак си се ударила.
Когато септември ми дойде цикъла, който обикновено е нормален и около три дни пак не ми светна лампата. Пак: Остаряваш, промяната е нормална.
На работа сме доста жени и си правим консултации една друга.
Още повече, че в средата на август си вадих зъби и ако имаше нещо щеше да е видимо.
Бях доста уморена, но съм с подобаващо тегло, как няма да се изморявам.
Отпадналостта отдадох на обилния цикъл.
На 12.09 беше работен ден и отидох при личния лекар, защото се появи едно подуване на гърлото и не можех да говоря. 
Диагнозата беше : Двустранна гнойна ангина.
Взех си лекарствата и се заех с лечението. Още същата вечер вдигнах температура и умората стана страшна, освен това по цялото ми тяло се появиха лилави петна.
В неделята нещата станаха по-лоши и отидох до спешния кабинет. След като разбраха за цикъла, просто ми сложиха една инжекция и напътствието да посетя гинеколог.
До тук нищо ново и необичайно...

неделя, 29 ноември 2015 г.

Защо ви губя времето?

Здравейте,
казвам се Звезделина, на една неопределена възраст 
дето се чудя дали младея или старея.
  Преди две месеца ми се случи нещо което се определя като Нещастие.
  Преди два месеца ми поставиха диагноза Левкемия.
  Именно това и това което преживяха роднини и приятели ме накара да пиша и да ви разкажа какво и как ми се случва.
  Малко закъснях с изпълнението на решението си, защото реших, че не е чак толкова важно да ви занимавам, но ... по лицата и държанието на хората мисля, че дори закъснях.
  Ще ви разкажа как се случиха нещата, ще ви разказвам как се случват от тук нататък.
  Някой от нещата ще ви изненадат, други ще потвърдят това което вече знаете.
  Целта ми е да ви покажа, че всеки е Индивидуалист и протичането на болестта е Индивидуална.
  В случай като моя Страхът има голяма роля, но вярвайте ми той е породен от незнанието.
  Аз ще се опитам да разсея вашия Страх, ще се опитам да ви дам надежда, че нещата могат да се случват въпреки него.