Подробности около Началото

Малко трудно е да опиша подробностите, защото ме избива на смях и на яд.
Когато дойде специалиста да ме консултира се получи нещо дето ми е мъгла и сега.
Лежа си аз в леглото и броя капките в система, идва докторката и ми заявява: Вие младите /още минавам за такава  нямате отговорност. В коя болница се лекува? Знаеш ли колко нови клетки имаш? Знаеш ли, че имаш проблеми с кръвта? Как ще я борим тая левкемия?
Гледам тъпо и дори не мислех в този момент. Освен красивата окраска и умората от стоте кила нищо ми няма. Как да се обадя и да кажа на близките какво говори тая жена? Та това е гадна болест, я да ми кажат за някой познат още жив ще го оплача.
Обясниха ми, че ще дойде линейка да ме вземе. Персонала от АГ ме гледат тъжно и ми пожелават сила и кураж, а на мен ми е толковааа уморено. Слизаме да чакаме и санитарката се оглежда, прошепва ми: Чакаме още един пациент дето не е добре.
Постояхме и питам:– Кога ще тоя дойде тоя пациент?
– Ох. Това е едно младо момиче дето има левкемия.
– А, аз съм. Да тръгваме.
Тя ме гледа, гледа и пита:– Сигурна ли си?
Започна нещо да ме човърка. Какво очакват тия хора? Защо трябва да съм на легло?
Суетенето на сестрите и пункцията също не дадоха отговор на въпроса ми: Защо ме гледат така?
Явно кръвната картина и другите резултати са изяснили положението на запознатите, но на мен човека дето не различава Аналгин и Аспирин не ми говори нищо.
Как да обясниш на хората които милеят за теб, че положението не е страшно.
Нищо не те боли, не си губил съзнание, нито пък килограми, малко апетита изчезва,ама като ме мързи да дъвча. Умора, това е.
Страхът в гласа на хората беше този които ме притесняваше.
От какво ги страх?
Позната вече докторка беше коментирала моето поведение: Цял ден е на компютъра и се смее.
Така е. Усмихвах се и се шегувах. Не можеше Страхът да превземе душите на близките ми при положение, че при мен нещата са добре.
Диагноза е ясна. Лечението също. С Божията помощ ще се справим.
Но тя така успя да наплаши близките ми, че никой не ми вярваше как съм.
С вяра тръгнах към Пловдив където щеше да е същинското лечение.