Обичам...

Има болести които не се приемат като диагноза,
а като присъда...
Когато ме попитат какво ми има,отговарям: Проблем с кръвта.
- Аха, левкемия...
Да, така се нарича.
Това е нещо което хвърля всички: мен, роднини, приятели, познати във вихъра на емоциите.
Ще плачем, ще се прегръщаме, ще се смеем...
Помнете: има присъди който се обжалват, намаляват за добро поведение, някога може и амнистия да хване човек.
Положителните мисли поддържат вярата, връщането на стари спомени захранват любовта, а сълзите задържат надеждата...Обичам ви...

Подробности около Началото

Малко трудно е да опиша подробностите, защото ме избива на смях и на яд.
Когато дойде специалиста да ме консултира се получи нещо дето ми е мъгла и сега.
Лежа си аз в леглото и броя капките в система, идва докторката и ми заявява: Вие младите /още минавам за такава  нямате отговорност. В коя болница се лекува? Знаеш ли колко нови клетки имаш? Знаеш ли, че имаш проблеми с кръвта? Как ще я борим тая левкемия?
Гледам тъпо и дори не мислех в този момент. Освен красивата окраска и умората от стоте кила нищо ми няма. Как да се обадя и да кажа на близките какво говори тая жена? Та това е гадна болест, я да ми кажат за някой познат още жив ще го оплача.
Обясниха ми, че ще дойде линейка да ме вземе. Персонала от АГ ме гледат тъжно и ми пожелават сила и кураж, а на мен ми е толковааа уморено. Слизаме да чакаме и санитарката се оглежда, прошепва ми: Чакаме още един пациент дето не е добре.
Постояхме и питам:– Кога ще тоя дойде тоя пациент?
– Ох. Това е едно младо момиче дето има левкемия.
– А, аз съм. Да тръгваме.
Тя ме гледа, гледа и пита:– Сигурна ли си?
Започна нещо да ме човърка. Какво очакват тия хора? Защо трябва да съм на легло?
Суетенето на сестрите и пункцията също не дадоха отговор на въпроса ми: Защо ме гледат така?
Явно кръвната картина и другите резултати са изяснили положението на запознатите, но на мен човека дето не различава Аналгин и Аспирин не ми говори нищо.
Как да обясниш на хората които милеят за теб, че положението не е страшно.
Нищо не те боли, не си губил съзнание, нито пък килограми, малко апетита изчезва,ама като ме мързи да дъвча. Умора, това е.
Страхът в гласа на хората беше този които ме притесняваше.
От какво ги страх?
Позната вече докторка беше коментирала моето поведение: Цял ден е на компютъра и се смее.
Така е. Усмихвах се и се шегувах. Не можеше Страхът да превземе душите на близките ми при положение, че при мен нещата са добре.
Диагноза е ясна. Лечението също. С Божията помощ ще се справим.
Но тя така успя да наплаши близките ми, че никой не ми вярваше как съм.
С вяра тръгнах към Пловдив където щеше да е същинското лечение.

Началото

Понеделник.
Пред кабинета на доктора /гинеколога/ само бременни жени за консултации.
Викам си: Айде и една баба да видите.
Да, ама не. Защо всички така решавате - възмущава се доктора. Възрастта не е определена летва и ох...критическа.
Когато видя петната веднага ми назначи кръвни изследвания.
След час когато влязох в кабинета погледа му подсказваше нещо. Беше ми подготвил документи.
Съвета беше: Приготвяш се и отиваш в която прецениш университетска болница.
Днес, още сега. Няма да губиш време.
Каза, че показателите не са добри, подчерта ги и с червен химикал, и с думите: Не просто са лошо, ами са много лоши.
Така в 17.00 часа постъпих в АГ Ст.Загора. Направиха ми всички необходими изследвания.
Когато дойде нощната смяна дойдоха да говорят с мен, че има нещо, но не е гинекологично и във вторник ще мина през още кабинети.
Нямаше кабинет и специалист през който не минах, диагнозата ,,Ангина" отпадна.
Пак късната смяна ми обясни, че на сутринта в сряда ще ми вземат по-голямо количество кръв /да не се страхувам/ и ще дойде специалист на място за консултация. Лекарката изказа съжалението, че са ми загубили два дни.
В сряда към 11.00 дойде специалиста...с него и диагноза ,,Левкемия".
Така бях прехвърлена към Хематология.
За отрицателно време бяха направени изследвания и пункция на костен мозък.
А сега...това последното звучи ужасно, това се случва само по филмите...
Е, случи се и на мен. Не е най-приятно изживяване, но опитната ръка да докторката доста облекчиха неща. Мина и замина, но усещането за сблъсък с огромен метеорит остана още няколко дни, и звукът от това как иглата минава през кожата и ребрата....ужас.
Ужас, така е за човек не пил лекарства, не лежал в болница, посещението при зъболекар го е докарвало до криза.
Така започна всичко:
Последва стабилизиране на показателите и превеждане в Хематология Пловдив за лечение.

Неориентираност

И сега се питам къде е Началото.

Как не си дадох сметка, че се случва нещо което е важно.

За толкова години си познавам тялото, защо не разбрах сигналите?

Сега вече знам, че е нямало как да бъде иначе.

Не търсете съвпадения и припознаване, всичко при всеки е Индивидуално.

Когато се ударя все посинявах, затова и не обърнах внимание когато синините станаха по-големи и ярко оцветени. По простата причина, че на работа имаше някой размествания и аз всеки ден се бутах в нещо. Виках си: Ей, защо не внимаваш. Още едното не минало ти пак си се ударила.

Когато септември ми дойде цикъла, който обикновено е нормален и около три дни пак не ми светна лампата. Пак: Остаряваш, промяната е нормална.

На работа сме доста жени и си правим консултации една друга.

Още повече, че в средата на август си вадих зъби и ако имаше нещо щеше да е видимо.

Бях доста уморена, но съм с подобаващо тегло, как няма да се изморявам.

Отпадналостта отдадох на обилния цикъл.

На 12.09 беше работен ден и отидох при личния лекар, защото се появи едно подуване на гърлото и не можех да говоря. 

Диагнозата беше : Двустранна гнойна ангина.

Взех си лекарствата и се заех с лечението. Още същата вечер вдигнах температура и умората стана страшна, освен това по цялото ми тяло се появиха лилави петна.

В неделята нещата станаха по-лоши и отидох до спешния кабинет. След като разбраха за цикъла, просто ми сложиха една инжекция и напътствието да посетя гинеколог.

До тук нищо ново и необичайно...